Алергията е проява на свръхчувствителност на организма към външни или в самия организъм възбудители, наречени алергени.

Алергичните болести са едни от най-разпространените в света. Смята се, че 10-20 % от населението страда от едно или друго алергично заболяване. При контакт с организма алергените предизвикват в него образуването на специални белтъчни вещества, наречени противотела /антитела/. При повторен контакт с организма алергените се свързват с образуваните вече антитела, в резултат на което се получава реакция на свръхчувствителност /алергия/, която се изразява в различни органи и системи /храносмилателна система, дихателна система, кожа, лигавици/; в зависимост на това се оформят признаците на едно или друго алергично заболяване. Когато алергенът попадне в носната лигавица или бронхите, се развива алергична хрема или бронхиална астма, при засягане на кожата се развива копривна треска, екзема и др.

Рисковите фактори за алергия, могат да бъдат поставени в две основни категории - на пострадалия и на околната среда. Факторите на пациента включват: наследственост, пол, раса и възраст, личностен тип,  като наследствеността е най-значима. Въпреки това, напоследък се отчита увеличаване на честотата на алергични разстройства, които не могат да бъдат обяснени единствено с генетични фактори. Четирите основни фактори на околната среда са: изменения при експозиция на инфекциозни заболявания по време на ранното детство, замърсяване на околната среда, нивата на алергените, както и промени в начина на хранене.

От психосоматична гледна точка тялото се задейства като материално помощно средство, в което нерешеният проблем се проявява под символична форма. Според Рюдигер Далке алергията е израз на силна защита и агресивност, която е изтласкана в тялото. Алергичният човек има проблеми със своя­та агресивност, които обаче не признава пред себе си и поради това обикновено не изживява. Според Деби Шапиро възприемането на света като опасен и враждебен може да се дължи на собствената ни потисната враждебност и агресия.

Известно е колко тясно агресията е свързана със страха. Човек се бори винаги само с това, от което  се страхува. При по-внимателно вглеждане в предпочитаните алергени можем да установим кои сфери от живота всяват толкова много страх у алергичния човек, че той с такава стръв се бори против някой символичен представител. Тук на първо място поставяме космите от домашни животни, преди всичко космите от котки. Хората свързват котешката козина с милване и галене - тя е толкова мека и приласкаваща. Тя е символ на любов и има сексуален оттенък (децата гушкат плюшени животни, когато си лягат в леглото). Това важи и за козината на питомните зайчета. При коня е по-силно подчертана стихийната компонента, при кучето - агресивната, но тези разлики са тънки, тъй като един символ никога няма точни граници.

 

Представител на същата сфера е цветният прашец, предпочитан алерген на всички страдащи от сенна хрема. Цветният прашец е символ на оплождането и размножаването, както и „зрялата" пролет е годишният сезон, през който болните от сенна хрема най-много „страдат". Като алергени животински­те косми и прашецът ни показват, че темите „любов", „сексуалност", „нагон" и „плодовитост" плътно са свързани със страх и затова агресивно се отблъс­кват, т. е. алергичните хора не ги допускат.

Подобен е въпросът със страха от мръсно­то, нечистото, непочистеното, който се проявява при алергията към домашния прах. Както избягва алергените, така алергичният човек се опитва да избягва и съответ­ните сфери на живота, при което услужливата ме­дицина и околните охотно му помагат. Тук също не се поставят никакви граници пред игрите за власт на болния. Отстраняват се домашните животни, никой от близките повече не може да пуши и т. н. В тази тирания над роднини и познати страдащият от алергия намира добре замаскирано поле за дейс­твие, за да осъществява своите потиснати агресии.

Повечето алергени са израз на жизненост: сексуалност, любов, плодовитост, агресия, мръсотия – във всички тези сфери животът се проявява в най-виталната си форма. Тъкмо тази бликаща жизненост внушава страх у алергичния човек, който е с изначално враждебна нагласа към живота. Неговият идеал е стерилният, асептичният, безплодният живот, освободен от нагони и агресии. В някои случаи алергията може да прерасне в животозастрашаващи автоагресивни заболявания, при които тялото  води толкова дълги битки, че самото то загива. Тогава отбраната, самоизолацията, себекапсулирането достигат своята крайна форма.

Според Деби Шапиро хранителната алергия е белег на отдръпване или съпротива от пълноценното навлизане в живота. Ако списъкът на храните, към които сте алергични е твърде дълъг е нужно да се вгледате по-внимателно в проблемите на контрола и властта. Кои наши потребности обслужва алергията- да се чувстваме по-специални, защото не ядем същата храна като другите; прикрита нужда от внимание и любов; отричане на определени аспекти от себе си; доброволно оттегляне от участие.

Алергии и характери според неорайхианската теория

При шизоидния характер една от рисковите зони са сензорните органи, затова той би могъл да бъде уязвим откъм алергичен ринит, алергични очи (конюнктивит), дерматит. Според Кристине Щехер нарушенията в областта на сетивните органи разкриват тенденция на оттегляне навътре в себе си, а в областта на кожата - за проблеми в любвеобилния контакт, изразени безгласно, но видимо за всички. Според нея посланието на сенната хрема е страх от живота, от сексуалната енергия, преграда за собствената виталност и това го свързвам както с шизоидния, така и с ригидния характер.

 При астма­та се соматизира несъответствието между вземане и даване. Астматикът пуска в действие симптомите на своето заболяване, за да упражнява власт върху заобикалящата го среда. Според Александър предразположените към астма притежава определена личностна структура - това са вътрешно неуверени хора, прикриващи се с компенсаторна смелост и агресивни реакции. Тази динамика би могла да се развие например при ригиден и орален характер. При оралния би могло да се прояви поради зависимост и нужда от закрила, а при ригидния –поради стремеж към чистота, перфекционизъм, подтискане на сексуалността. Според Далке астматикът обича чистото, спретнатото, ясно­то, стерилното и избягва тъмното, дълбокото, зем­ното, което най-ясно проличава в избора на алергени. Поради това той обикновено е човек, който по-скоро дава превес на главата (учението за елементите причислява възду­ха към мисленето). Сексуалността, която принадлежи към долния полюс, астматикът изтласква нагоре в гърдите, поради което там се стига до увеличено слузоотделяне - процес, който всъщност би трябва­ло да е запазен за половите органи.

Според Александър, Дънбар и Борели заболяващите от уртикария, невродерматит и екзема са хора със склонност към пасивност, неувереност, зависимост, силна нужда от подкрепа и опора. Тези характеристики напомнят отново за орален характер според неорайхианската теория. При ситуация на отделяне, трудности в отношенията и пренебрегване се повишава алергичната готовност и са възможни тези заболявания.

Рисковите зони на т.нар. психопатен характер са централна нервна система, двигателен апарат, сърдечносъдова система, храносмилателна система и мозък. Личността с психопатен характер не е склонна да потиска агресията и предполагам, че алергиите не са често срещан проблем при тях. Ако все пак се случва, допускам, че при тях са най-вероятни хранителните алергии като форма на поддържане на контрола и властта, подсилване на чувството за изключителност чрез невъзможността да приемат обичайната за останалите храна. Хранителната алергия би им дала възможност да привличат вниманието върху себе си по още един начин.

При мазохистичния характер една от рисковите зони е дерматологичната, поради което са възможни отново невродермит, екземи, а от друга страна потиснатата агресия би могла да се обърне към самия себе си под формата на астма и други алергични реакции. Нетърпимостта към агресията в съзнанието я отклонява отново към тялото. Алергията е добър начин да накажеш неподкрепящите те близки хора, макар и по един саморазрушителен начин. Социално приемливо е да страдаш от алергия, но не и да изкрещиш или удариш.

Ще завърша с това, че алергията като проява на овеществена агресивност може психотерапевтично да бъде преборена чрез десенсибилизацията не на те­лесно, а на психично равнище. Според Далке  алергичният човек може да оздравее, само когато се научи съзнателно да си обяснява избягваните и отблъскваните от него проблеми, докато успее напълно да ги допусне до себе си и да ги асимилира. Никой не прави добра ус­луга на страдащия от алергия, като го подпомага в неговите отбранителни стратегии, защото той трябва да се спогоди със своите врагове, трябва да се научи да ги обича. Тъй като алергените имат из­ключително символично и никога веществено химическо въздействие върху алергетика, че за да може една алергия да се прояви, ви­наги се нуждае от участието на съзнанието. Всяка алергия изчезва по време на психоза или под наркоза, докато дори само изображения на котка или пушещ локомотив във филм вече предизвикват пристъпи у астматика. Алергичната реакция е абсолютно независима от веществото на алергена.

Далке формулира няколко ключови въпроса, на които алергичният следва да си отговори:

1. Защо потискам своята агресивност в съзнанието, а я карам да действа в тялото?
2. От кои сфери на живота толкова много се стра­хувам, че ги избягвам?
3. Към кои теми насочват моите алергени? Сексуалност, нагон, агресия, размножаване, мръ­сотия в смисъл на тъмните сфери на живота.
4. Как алергията ми помага, за да манипулирам с нея заобикалящата ме среда?
5. Как стои въпросът със способ­ността ми да допускам до себе си?

 

 

Мариана Вълчева - детско-юношески психолог и неорайхиански аналитичен психотерапевт

Страхът е една от първите човешки емоции, които стават достъпни за детското съзнание и той е израз на инстинкта за самосъхранение.  Страховете се променят през различните етапи от развитието на детето и се приемат за нормални, когато отшумяват и не пречат на функционирането му. Причините за обострянето им могат да бъдат разнообразни: тревожност на родителите, най-често на майката; прекалено голямо обгрижване на детето и стремеж да се предпазва от опасности; конфликти между родителите; авторитарен стил на възпитание с много забрани и ограничения или обратното - предоставяне на пълна свобода и липса на граници.

Какви са пътищата за преодоляване на детските страхове?

Обяснете на детето, че страхът е нещо нормално и че и възрастните го изпитват. Страхът изначално ни предпазва от животозастрашаващи ситуации. То отначало ще се свива и разтреперва при вида на ужасяващия обект, но постепенно ще свикне. Насърчавайте детето, колкото може по-често за всяка негова победа над страха. Това ще го стимулира да продължи да се бори.

Нека даде израз на страхa като го нарисува и се позабавлява  с него – например да нарисува на „страшното куче“ смешна клоунска шапка, глупава усмивка или магарешки уши.  Ако на детето тази идея не му харесва, нека нарисува обекта на страха си в най-безопасната възможна ситуация. Например същото това куче, но вързано и с намордник.

Пошегувайте се със страха. Добре е да имате наготово два-три остроумни коментара относно обекта на фобията му, може би и няколко вица по темата. Впрочем според психолозите хуморът е безболезнен отдушник на агресията. Затова присмиващото се на страховете си дете ще ги победи, оказвайки се по-силно от тях.

Напишете заедно приказка за това как детето ви е победило страха си. Нека приказката завърши с щастлив край. Например лошият вълк да се окаже добър, злобните хулигани да излязат страхливи слабаци, а Баба Яга да се сприятели с главния герой и да му стане баба.

Позволете на детето да изрази негативните си емоции. Нека скъса на парчета снимка на обекта на страха си или пък да набие възглавница, представяйки си, че тя е някой страшен злодей.  Не учете детето да потиска емоциите си (с изрази „Нали си мъж! Не хленчи“ или „Голям си вече, само бъзльовците се страхуват“). Заключените емоции нанасят още по-тежки травми на съзнанието и могат да станат причина за сериозни поведенчески и психически нарушения. По-добре обсъдете с детето страха му, питайте го какво изпитва и му предложете защитата си при контакт с плашещите го фактори.

Опитайте се да преодолеете робуването  на фобията на детето си, не променяйте живота си така, че да се съобразите със страха. Продължете да действате и живеете нормално. Ежедневните и битови срещи със страха, без натиск и присмех от ваша страна, ще помогнат на детето да преодолее само проблема.

 Страхът се преодолява, когато детето се среща с него и прави малки, но постоянни стъпки за преодоляването му. Той, както и тревожността, се разтварят в действието и всеки един успех укрепва самочувствието за справяне на детето. Родителят ще подпомогне този процес, ако действа без присмех, с много разбиране и търпение и ако бъде модел на подражание за детето, разкривайки му как той преодолява собствените си страхове. Децата прозират отвъд думите и усещат прекрасно душевното състояние на родителите си, така че най-добрия пример идва от поведението  на възрастните.

 

Всеки родител иска да предпази детето си от развиване на зависимости. Ключово условие за това е развитието на критична нагласа спрямо консумацията на пристрастяващи средства, която се формира години наред, малко по малко, най-вече в тясната семейна среда. Родителите трябва да са наясно с тяхната функция като пример и да наблюдават критично своята консумация на алкохол, цигари и медикаменти.

ПРЕВЕНЦИЯ

Превенцията на пристрастяването не означава да се води унищожителен кръстоносен поход, а да се консумира самокритично. Това означава да се възпрепятства едно привикване чрез дни без алкохол или да не се повишава консумацията от една на две чаши вино. Най-добрата профилактика за децата е когато родителите живеят, критично консумирайки.

В наши дни съществува огромна гама от възможности чрез пасивна консумация да се избягват конфликти и да се изпадне в приятно настроение.  Този път е удобен и съблазнителен, но опасен - бавно се губи способността активно да творим себе си, да се преодоляват чувствата на неудоволствие със собствени сили. Ана Фройд пише в книгата си „Пътища и погрешни пътища в развитието на детето“, че едно дете на възраст от 4-6 години, трябва да развие способността за отлагане на директното задоволяване на своите желания в полза на други, постижими цели. Освен това то трябва да се научи да довежда докрай предварително замисления план, независимо от възникващите усложнения, препятствия и ограничения. Това са важни защитни фактори срещу всякакъв вид пристрастяване. Насърчаване на хобитата, спорта, игри на въображението са другите начини за създаване на усещане за радост и удовлетворение от постигането на предизвикателна цел.

ПРИЯТЕЛСКИЯ КРЪГ

Необходимо е да се оценява огромното значение и влияние на приятелския кръг на детето. Родителите имат възможност чрез покани за гостувания, излети или посещения на концерти да поддържат контакт с приятелите на детето. Да не се бърка с постоянна намеса в работите на детето и да не се нарушава правото му на уединение. Най-често първият опит става под натиска на групата и един юноша, който не е развил умението да се себеотстоява, лесно може да попадне в капана на това да угоди на другите от страх да не му се присмеят или да го отхвърлят.

Свободата да можеш да кажеш НЕ се поощрява чрез възпитание, което толерира и в рамките на семействот право на „не“, без детето да бъде лишавано от обич.

 

Дразнещият глад и претенциозното държание на децата и юношите се манипулират и насърчават последователно чрез медийното рекламиране. Консумацията за тях е важен символ на статуса и те стават зависими от нея.  Всичко трябва да е определена марка, за да не загубиш уважението на компанията си. чрез предостатъчното джобни пари се насърчава тази консуматорска тенденция. Не се развива способността да се борави с ограничени ресурси или отказване от нещо. Да си поставяш сам граници е важно за вътрешната екология на човека.

ВЪЗПИТАВАНЕ В ОТГОВОРНО ПОВЕДЕНИЕ

Един от най-важните защитни фактори срещу развитието на пристрастеност е възпитанието към независимост и поемане на отговорност за собствения живот. Родителите да оставят децата си сами да вземат решения, съответстващи на възрастта, но и сами да понасят свързаните с това рискове и последствия. При положителен изход детето развива самоуважение и самоутвърждаване, а при отрицателен- нараства чувството за собствени граници. Те формират доверие в собствените си способности и сили, поощрява се самоинициативността и самостоятелността. При разглезващ или свръхгрижовен родителски стил детето остава зависимо, косуматорски настроено, блокирано и несамостоятелно.

Изискването не бива да се превръща в свръхизискване, тъй като ако детето не успява да отговори на високите претенции на родителите си, се отваря пропаст между очакванията и възможностите, което кара детето да се чувства неудачник. Тази пропаст между реалния и идеалния Аз е характерна черта на зависимите от дрогата.

ПРИЗНАНИЕ И УВАЖЕНИЕ

Решаващо е родителите да внушат на детето си, че е обичано такова, каквото е, защото юношите са жадни за одобрение, признание, утвърждаване.

Чрез вживяване и разбиране за неуспешните опити, и признаването на малките, частични успехи, децата получават потвърждение за собствената си ценност. Те формират доверие в себе си и се чувстват насърчени да продължават по-нататък. Чувството са собствена ценност може да покълне само в такава среда, където се ценят индивидуалните различия, където се говори открито, грешките не се приемат превратно.

И обратно, един пасивен, избягващ конфликтите стил на възпитание, може да подейства поощряващо на пристрастеността. Детето не се научава да приема границите, да се съобразява с другите, не се изработва умението да се разрешават конфликтите чрез конкретни решения. Има едно усещане за безсилие, несправяне, непълноценност, неразбиране, самота.

Все по-голям брой деца растат с разделени родители. Често единият от родителите се стреми да привлече детето към себе си чрез разглезващо и подкупващо поведения. Дори да е трудно, родителите трябва да се постараят да имат добра комуникация помежду си, да следват общи възпитателни правила и редовно да се обсъждат проблемите, свързани с детето.

Много е важно да не се прекъсва нишката на общуването с детето.  В кризисните периоди- при началото на пубертета или отделяне от родителския дом да се поддържа близък контакт, а не концентриран само върху повърхностни ежедневни неща. Родителите трябва да развиват способността си за вживяване, вчувстване към детето (емпатия), да се поставят на негово място и да се опитват да си представят неговите чувства, мисли, емоции. Реконструкцията на собствените спомени като дете може да помогне в тази посока. Това създава доверие и чувството, че то не е само със своите проблеми.

Не бързайте да предложите своето решение, детето ви може и само да достигне до него. Понякога просто има нужда от изслушване, съпричастност, разбиране. Дайте си време, дайте време и на детето. Да се представяме като безгрешни, съвършени същества е лицемерно, нереално и предизвиква само гнева и безсилието на детето, което се чувства неспособно да постигне този висок идеал.

ДОБРА ВРЪЗКА, ОСНОВАНА НА ДОВЕРИЕ

Трайните и изпълнени с доверие връзки са щит срещу пристрастеността. Да се провокират чувства и да се споделят е също важно умение. За развитието на реалистична самооценка и стабилна идентичност е важно да се погледнеш през очите на другите. При застрашените от пристрастяване юноши тази способност не е добре развита, а чрез дрогата тя се блокира и закърнява. Идентичността и чувството за пълноценност са толкова по-стабилни, колкото повече съвпадат самооценката и оценката на другите.

Родителите трябва на насърчават процеса на отделяне и изграждане на самостоятелност на детето. За да стане възрастен детето има право на собствен опит и собствени грешки.

 

Мариана Вълчева - детско-юношески психолог и неорайхиански аналитичен психотерапевт

Още от най-ранна детска възраст човек се  приучава към определен ред и някои трайни навици. Посредством възпитанието цялото поведение и животът се структурират спрямо възприетите социални норми и правила.

Тази потребност от стабилност, прогнозируемост и гаранция е присъща на човека и липсата ѝ поражда страх, тревожност и несигурност. За разлика от уравновесеният човек, който се опитва да преодолее неприятностите и рисковете, да подходи с реализъм към разрешаването на проблемите, тревожният и несигурен човек потъва в сложни и мъчителни, често ненужни компенсации, включително и натрапливи.

Когато човек от ранна  възраст  живее в невротична обстановка и преживява тревога и несигурност, това оставя отпечатък върху характера му и отношението му към света за цял живот.  Известна е сентенцията за първите седем години от живота, в които се изгражда наборът от възможни средства за справяне с живота, както и основните насоки на мисленето и поведението.

Човешкият организъм е подчинен на биологичните ритми и се отличава със способността да изгражда динамични стереотипи на автоматизиране на поведението, като по този начин се пести енергия и се избягва необходимостта от вземане на решение. За несигурния човек повторението е по-лесно, не изисква инициатива, не поражда страх и напрежение като новото и непознатото.

Страдащите от обсесивно мислене имат някои основни характеристики:

Несигурността и съмнението са основен фон на мисленето им - такива хора са напрегнати, внимателно следят обкръжението си и са постоянно тревожни и в готовност за съпротива и борба.

Трудност да се вземе решение, поради липсата на вътрешното убеждение, че взетото решение е правилното или най-доброто.

Липса на толерантност към ситуации с двойственост и неясност - обсесивните избягват максимално неяснотата, за да намалят тревожността, конфликта и да имат ясно решение.

  Ригидното мислене е характерно за хората с натрапливости, като целта е да се избегне всяка промяна. Затова и веднъж достигнатите при тях заключения са окончателни, категорични и не допускат съмнения в тяхната правилност.

Неспособност да се организира и интегрира опита - обсесивните допускат много малко алтернативи и със свръхуточняване.    

Продуктивност и изпълнителност, но липса на истинско творчество при обсесивните, тъй като то предполага да се приемат и оценяват много алтернативи. Те работят много ефективно като изпълнители, но не умеят да ръководят, тъй като това предполага вземане на решение и лична отговорност.

 Тревожността е траен фон на натрапливите преживявания. При определени обстоятелства тревожността е нормално човешко преживяване, но при обсесивните тя е изключително интензивна и неконтролируема.

  Обсесивните имат нисък фрустрационен праг - преживяват чувство на обида и неудовлетвореност при незначителни поводи. Това се дължи на липса на адекватно изградено самочувствие, несигурност и недоверие, липса на чувство за реалност. Тази ранимост и обидчивост води до отбягване на социалните контакти, затруднено общуване, самоизолиране с цел да се защитят от евентуален стрес и фрустрация.

   Дистимия (потиснато настроение) и депресивни реакции поради преживяването на безизходица и непоправимост.

   Агресията е чест феномен при натрапливите състояния, поради свръхвъзбудимост на нервната система или като реактивен компенсаторен механизъм.

Когато тревожността и натрапливата склонност са налице, те могат да се реализират в различни по съдържание синдроми в зависимост от обстоятелствата и житейските ценности и ситуации. Натрапливите страхове се разделят на фобии, хипохондрични страхове и съмнения, свързани с качествата и престижа на личността.  Съставките на натрапливото преживяване са пристъпно появяване на немотивиран страх, слаба съпротива и критично отношение.
Някои считат, че в основата на почти всички фобии стои танатофобията - страхът от смъртта. Например при агорафобията (страх от открити пространства), болният може да ги премине, ако го придружава някой. По принцип болните имат критично отношение, те разбират, че този страх е неоснователен, но той ги обсебва и им се „натрапва“.  Допускаме, че пациентът не се страхува от широките пространства, а от това, че като минава сам сърцето му може да спре и да няма кой да му помогне.

Хипохондричните страхове са широко разпространени в нашето съвремие. На всеки човек му минава идеята за някое заболяване, но тя се отхвърля като паразитна, без да оставя трайна следа. При тревожно-неуверения човек обаче, тези мисли минават по-често и остават по-дълго в съзнанието му. Такива хора по-често посещават лекар, без необходимост проверяват различни показатели на организма си, имат афинитет към разговори за болести и лечения и така засилват хипохондричните си опасения.

Една от най-често срещаните натрапливости е страх от замърсяване и натрапливо миене на ръцете, може да се повтори стотици пъти до разраняване на кожата. Налице са следните предпоставки: тревожна и несигурна личност, която се нуждае от гаранции за всичко. Липсата на сигурност е извор на непресъхваща тревога. Колко трябва да се измие, за да бъде достатъчно чист? След всяко измиване отново изпитва чувство на несигурност и незавършеност и продължава да мие: по брой - още веднъж, по интензитет - повече сапун, по-дълго търкане; по размер-по-нагоре, до лакътя.. той сам разбира, че няма смисъл, иска да преодолее този безсмислен импулс, но му е много трудно, защото няма ясен критерий и граница. И тогава на помощ идва изкуствената структура или ритуалът: „Ако измия всеки пръст по 10 пъти, а след това ги изплакна 10 пъти, значи са измити идеално и мога да спра...“. Намерена е формулата за почивка, но тя е временна, защото скоро съмнението отново започва да го гризе.

При натрапливото миене ясно личат белезите на максимализъм и перфекционизъм, които са един от главните стремежи на несигурния човек.
Възникването на обсесивно-компулсивното разстройство се определя от три фактора: генетична предразположеност, неблагоприятни житейски обстоятелства, които в съчетание с по-слаб тип висша нервна дейност лесно водят до невротичен срив, и невротичен характер. Неправилно изграденият светоглед, погрешността на житейските възгледи са сами по себе си психотравмиращ фактор, който може да доведе до невроза и при най-стабилната нервна система. Най-съществените белези на един невротичен характер са тревожността, несигурността, неувереността и чувството на неудовлетвореност от себе си.

При психотерапия на това разстройство е необходима по-радикална намеса, по-дълбоко проникване във вътреличностовия конфликт и цялостна промяна в системата на житейски отношения на болния. Постепенно клиентът  да се доведе до осъзнаване и възможност за конфронтиране на конфликта като истинска причина за възникване на разстройството. След това трябва да намери адекватно разрешение на личностовия си проблем и реалистична промяна на ситуацията. И за финал, да се коригират някои формирани в болестта неадекватни форми на поведение, патологични защити, неправилен стил на социално функциониране и общуване.

 

Мариана Вълчева - детско-юношески психолог и неорайхиански аналитичен психотерапевт