Какво е това характер, как се формира той и как влияе върху поведението на човека?

Характер означава същественото, отличителното и той слага отпечатък върху целия живот на човека и неговата съдба. Според неорайхианската психотерапия характерът се формира в ранното детство и се предопределя от травматични събития и ситуации, преживени от АЗ-а в този период и се конкретизира в едно предсъзнателно прекъсване на био- и социоикономичните движения, насочени към получаването на удоволствие.

Петте типа характер притежават своите особености и се проявяват в начина, по който човек мисли, чувства, движи се, реагира на заобикалящия го свят. Характерът се проявява и в морфологията на тялото, тъй като е свързан с протичането на енергията в него и контрахирането на определени мускулни групи.

В нарцистичната фаза - до 4 месец, се формира Шизоидния характер;
В сензорната фаза - от 4 м. до 1 г., се формира Оралния характер;
Във фазата на АЗА - от 1 до 2 години се формира Садомазохистичния характер;
Във фазата на съперничеството - oт 2 до 5 години се формира Психопатния характер;
В сексуалната фаза  - oт 4 до 8 г., се формира Ригидния характер;

Всяка една фаза от развитието на детето е свързана с усвояването на определено движение (поведение). Всеки характер е изкривен начин на удовлетворяване на потребностите ни, формиран у нас от родителите ни. Ранното детство е изключително важен период, защото нормите на културата не се осъзнават от детето и те се имплантират от родителите наготово (този процес се нарича интроекция). Родителите на детето решават кои удоволствия са позволени и кои не, а отказването на удоволствие на детето се преживява като афект. А най-голямата травма у човек от детството  до края на живота му, е когато не получава любов и чувства от другия.

Защо някой от нас не е в състояние да осъществи определено поведение? Например:  кроткият не може да избухне, да отстои себе си, гордият не може да се подчини, затвореният не може да бъде душата на компанията, не може да привлече другите около себе си. Това, което ни пречи и забранява като че се намира вътре в нашето тяло. Това нещо е нашият характер, който се проявява в случая като морал, като етика, като култура.
Бидейки определен тип характер всеки от нас владее някои от тези пет обобщени модели на поведение и се затруднява при прилагането на други. В този смисъл може да се твърди, че характерът е вече вид диагноза,  ограничение в пластичността, липса на гъвкав избор на движение.

Цел на неорайхианската психотерапия е усвояването на всички движения, които моделите на възпитание са съзнателно кастрирани и блокирали.
Целта на терапията не е да промени характера, а да премахне невротичните ограничения, които възпрепятстват пълноценния живот. Този процес се осъществява като се работи с психодрама, когнитивни техники, свободни асоциации, анализ на сънищата, хромотерапия, биоенергетични упражнения, масажи и др.

Променя се личността, начините, по които се свързваме и общуваме с околните. Това което виждаме за първи път при среща с пациента не е неговия характер, а неговата личност, с която се стреми да компенсира лимитите на характера си. Това, което усвоява един пациент по време на терапия са пет роли или модели на поведение т.е способността да използва според ситуацията най-подходящото движение. Петте движения са:

Планиране - мислено проиграване на последователността от следващи действия, насочени към удовлетворяване на определена цел. Целта на доброто планиране е дистенция (отпускане, изживяване на удоволствие).

Подчинение - доверие в себе си, адаптиране към условията и обстоятелствата, да умееш да помолиш, да поискаш, да се оставиш в ръцете на другия, който да се погрижи за теб.

Агресия - да бъдеш активен, да се движиш към своята цел, да отстоиш себе си, да вземеш решение, да носиш отговорност, да кажеш "не".

Съблазняване - да спечелиш симпатия, да привлечеш към себе си, да дадеш на другия това, от което той се нуждае, за да има желание и той от своя страна да удовлетвори твоите потребности.

Проверка на реалността - временно задържане на действието с цел да анализираш ситуацията и да избереш най-подходящия тип поведение. Тя е свързана с чувството ни за реалност в нейните обективни (недвусмислени) измерения. Когато човек е съответен на ситуацията, избира едно от движенията и постига удоволствие. Когато е фиксиран към един или друг тип поведение, му липсва адекватност и гъвкавост и влиза в областта на патологията. Неспособността да се осъществи определено движение причинява страдания. 

Няма добър или лош тип характер - всеки от тях има своите предимства и недостатъци. Смисълът на аналитичната терапия е всеки индивид да проумее кои са неговите 100% - диапазона на възможности, предопределени от характера му и да се опита да ги увеличи, за да намери по-лесно общ език с околните и да стане по-малко невротичен.

Фиксацията на всеки от нас може да бъде преодоляна, ако се научим да правим и това, което до днес не сме могли. Ако разширим границите на собствените си 100% като усвоим и несвойствените ни до днес движения. Ако се научим да планираме, да се подчиняваме, да съблазняваме,  да се отстояваме, да проверяваме действителността и най-важното да се отпускаме, да усещаме вкуса на удоволствието - тогава се променя качеството на живота.

Неорайхианството е психотерапевтична теория и практика, чиито корени се откриват във възгледите, идеите и практиките на бащата на биоенергетичната терапия Вилхелм Райх и неговият ученик Александър Лоуен.

Съвременната преработка на класическата райхианска система принадлежи на швейцарския професор Валдо Бернаскони, който създава един нов, интегрален и  в хармония със съвременната наука психотерапевтичен подход. Този подход доразвива и утвърждава на практика една от глобалните и вечни идеи на психологията - идеята за единството и органичната връзка между душа и тяло, между нервно организирана материя и психика.

Ако приемем, че нашите мисли се раждат в мозъка ни, то мозъкът е част от тялото. Разумът получава информация от тялото ни и мисълта ни се структурира според опита на тялото ни. Когато мисълта е пластична и тялото ни е пластично.

Използвайки тази взаимозависимост между душа и тяло,  бихме могли чрез промени в тялото да въздействаме на процеси, протичащи в полето на душата, и обратно. И тогава бихме могли да кажем, че е открит и напълно възможен пътя да се справим  с това, което се нарича психотерапевтичен проблем или невротизъм. В този смисъл неорайхианството, като следва духа на класическите постановки на В. Райх и А. Лоуен, се ръководи от разбирането, че психичните преживявания и психогенните промени имат свой запис на езика на тялото, своя регистрация в различни точки на организма, изявена от едни или други симптоми.

Ясно е, че невротичната симптоматика разстройва адаптацията и успешното функциониране на личността. Смисълът на терапията е в привеждане на всички равнища на организма в състояние на комфорт, дори и в събуждане на дух на вътрешна автономия и освободеност, на провокиране на пориви към креативност и търсене на смисъл в живота.

Хипнотерапията е специфичен терапевтичен процес в променено състояние на съзнанието. Тя достига до най-дълбоките нива на несъзнаваното, като заобикаля логическия ум и неговите капани. Дава неочаквани отговори, отваря нови перспективи, променя изцяло начина, по който приемате себе си и своя живот.

Чрез преживяванията по време на хипноза човек интегрира в себе си представата за необятния свят отвъд видимото и познатото, черпи от неподозираните ресурси на своето несъзнавано и променя живота си реално, трайно и необратимо по един фин, незабележим начин.

Хипнотерапията е ефективна за намаляване на тревожността, освобождаване от панически атаки, отстраняване на фобии, зависимости.

 Хората често имат неправилна представа за това какво представлява хипнозата, затова държа да подчертая: хипнозата не е сън, не е състояние, в което хипнотерапевтът те манипулира и не знаеш какво се случва. По време на хипнотичния сеанс клиентът чува всичко около себе си, има собствена воля и не би извършил нещо, което е неприемливо за него в обичайното му състояние. Хипнотерапията, както и изобщо терапията е доброволен процес и има резултат, когато  съществува доверие в терапевта и желание за работа от страна на клиента. 

          Провежданите с години неврофизиологични и психологични изследвания показват, че в състояние на хипноза настъпват промени в когнитивната, афективната и поведенческата сфери, които благоприятстват възможността за промени, които в нормално състояние са трудни или дори невъзможни.

„Когато растеш, светът около теб непрекъснато се променя. И не е нужно да пътешестваш.”

М. Литвак

Много хора си задават въпроса как помага терапията, каква е същността на този процес, какво се случва във взаимодействието между терапевта и клиента и с какво е по-различен от разговор с приятел. Фактът, че у нас все още мнозинството смятат, че на психотерапия ходят само хора с много тежки  психични проблеми, показва дълбокото неразбиране, че за всеки е нужно и полезно да осъзнава по-добре себе си и взаимодействието си с околните. Терапевтичният процес е пряко зависим от индивидуалността на двамата и е насочен към постигането на разнообразни цели, които ще се опитам да посоча тук.

• Да разкрие нова гледна точка на клиента към настоящето, миналото и бъдещето му. Опознавайки себе си човек започва да моделира по нов начин отношенията си с околните и към самия себе си. Осъзнава по-добре механизмите на поведението си - страховете, които го блокират, неадаптивния си начин на мислене и действие, който някога му е вършел работа, но вече му пречи. Затваря отворените ситуации от миналото, през които изтича жизнената енергия - обиди, натрупани през годините, неизказани думи, недадени прошки и благодарности, недовършени задачи - всичко това, което пречи да живеем "тук и сега".
  
  
• Да си позволи да свали маската, която носи и да разкрие същността и автентичността си. Маската, това е личността, която изграждаме, за да се представим по определен начин в обществото, така че да ни одобряват. Маската крие характера ни и ни защитава от това другите да видят слабостите ни. Понякога така се срастваме с нея, че забравяме какви сме всъщност и какви са потребностите ни и те остават незадоволени. Човек наново се научава да си позволява да бъде и слаб, и незнаещ, и себезаявяващ се, и даващ, и получаващ - онова, което ни прави хора.
  
  
• Да премахне излишните роли в живота на човека, да го приближи към самия  него  (това, което наричаме автентичност),  като по този начин ще премахне и проблемите, които представляват неговия вик за помощ (генерализирана тревожност, паническо разстройство, фобии, зависимости). Неумението да се задвижваме към другия и по здравия начин да получим това, което желаем, води до симптоматика, която по заобиколен начин принуждава другия да задоволи потребността ни.
  
  
•  Научаването да се живее за удовлетворяване на потребностите, да се слуша тялото, защото то е безценен ориентир за това как приемаме определен човек или ситуация и от какво се нуждаем във всеки момент.  Често тялото е загубило виталността си и човек не чувства и не усеща нищо в него, заради постоянната стегнатост на мускулите си и задържането на дишането си и трябва да си спомни как се прави това.
  
  
• Да се засили способността за проверка на реалността, да се създаде у човека реалистична представа за това кой е той, как другите го виждат и как да общува по подходящ начин. Субективното възприемане на реалността, проекциите, които правим спрямо другите ни лишават от възможността реално да преценяваме ситуациите и да планираме правилно житейските си стратегии;
• Чрез обратните връзки да се разкрие слепият Аз - т.е. тази черти, които не е успял да осъзнае у себе си. Човек осъзнава в много по-голяма пълнота своя вътрешен свят, преодолява комплексите си, негативните емоции, които го владеят (страх, срам, вина) и увеличава своята личностна сила и чувство за свобода и щастие
• 
  

Всяко отклонение от нашия личен път и отдалечаването от себе си, довежда неизменно до фрустрация, пустота, разочарование и гняв, усещането, че не си на мястото си и ако това продължи твърде дълго симптомите се задълбочават до депресия, тревожност,  психосоматични заболявания, и т.н. Когато човек е в хармония със себе си и приема целия спектър от свои характеристики изчезва и тревожността.

Терапията помага по-добре да се идентифицират потребностите, да се премахне излишното от живота, да разширим представата за самия себе си като духовно същество, да си позволим да бъдем такива каквито сме, а не да стоим затворени в тясната рамка на някой друг. Научаваме се да приемаме сенчестата си страна (наши аспекти, които намираме отлъскващи) и да се заобичаме. Позволявайки си да бъдем тъждествени на себе си, ставаме и много по-толерантни и приемащи към околните.

Научаваме се да осъзнаваме отговорността за собствения си живот и да не обвиняваме никого за това, което не сме си свършили, овластяваме сами себе си.  Психотерапията е активен процес, извършван основно от терапевтирания, защото промяната винаги идва отвътре, а не отвън. Терапевтът води, насочва, подтиква, но терапевтираният прави крачките и търси отговорите си.

Самопознанието, което човек придобива по време на терапия увеличава способностите за използване на собствените му ресурси, за осмисляне на жизнения опит и стремеж към повече радост и удовлетворение.

Появяват се нови желания, мечти, хоризонти и начини за одухотворяване и осмисляне на живота. Възвръща се творческата искра, креативността и съзиданието и можем да проявим Твореца в себе си в цялата му пълнота.

Всичко това се съдържа в дълбинната терапия и затова тя е безценен дар за всеки.

 

Мариана Вълчева - детско-юношески психолог и неорайхиански аналитичен психотерапевт